BigSmallThings

Отдавна не съм публикувал снимки… Ето едно сладоледче от сладкарничка в Хамбург. Всъщност липсата на снимки се дължеше, че упорито отказвах да ползвам wordpress от Firefox. За съжаление само от този browser работи image модула на wordpress редактора. Safari си трае и нищо не свършва, когато искам да публикувам снимка.

Вчера търсих някакъв tutorial в Google, първата страница ме изпрати на много интересна страница, която упорито се мъчеше да ме убеди, че имам вирус и са ми заразени почти всички важни файлове.

Както се вижда на картинаката всичко е много убедително…

… с единствената разлика, че работя под Mac OS X. Момчетата се бяха постарали, при натискане на close бутона  си издърпвах .exe файлче с антивирусна програма, като при завършване на свалянето изчезваше от Download списъка ми.

Жал ми е за  средностатистическия Windows потребител, нека да си  browse с IE, но дано  не е решил  и да си ползва същия компютър за да си плаща сметките или да пазарува…

Преди ден преминах от бета към стабилната 4.0 на Safari.  Добре е! Pазкарали са досадното наподобяване на ChromeTabs, не забелязах дали го има като опция, а и Acid3 вече е на 100%.

    There once was a master programmer who wrote unstructured programs.

A novice programmer, seeking to imitate him, also began to write unstructured programs. When the novice asked the master to evaluate his progress, the master criticized him for writing unstructured programs, saying: „What is appropriate for the master is not appropriate for the novice. You must understand the Tao before transcending structure.“ — Geoffrey James, „The Tao of Programming“

В няколко интернет източника през последните 2 дена се появиха публикации за „Заветът на Апостола“ попаднах на тях случайно и установих че нямам спомен от тези думи на Дякона в главата си. Възможно е да сме го учили в училище и ми е минало през ушите без да създаде съответната гънка в мозъчната кора.

Хубави думи е казал, а колко от нас успяват да ги разберат…

There is point beyond which even justice becomes unjust. Sophocles (496 BC-406 BC)

There is a theory which states that if ever anyone discovers exactly 

what the Universe is for and why it is here, it will instantly

disappear and be replaced by something even more bizarre and inexplicable.

There is another theory which states that this has already happened.

                – Douglas Adams, „The Restaurant at the End of the Universe“

<

p style=“text-align: right;“>This life is yours. Some of it was given to you; the rest, you made yourself.

<

p style=“text-align: right;“>You will realease your life Forgetting what’s forsaken the reason why You are alone again You will believe the lie Judging from what you’ve taken You breathe, alive You are alone again

<

p style=“text-align: right;“>From the heart of darkness You call to me Spirit raging on There is nothing I can do

For you are next to no one

Отново е сутрин, пак се събудих от кошмар. Този път си го спомням ясно и ще го опиша. Погледнат отстрани може би няма да е толкова кошмарен, но и най-обикновенните кошмари, сещате се за онези: „Вие бягате, някой ви гони“, но когато се събудим с чувство на обреченост са ужасно реални.

Бях отново в София, нещо по работа, хванах един трамвай, но не бях сигурен къде отивам. Имах някакви бегли инструкций къде трябва да сляза, какво да направя. Беше тъмно и непознато. И за да бъда верен на себе си, бях успял в момента на качването да пръсна върху празните седалки на мотрисата всичко, което притежавам. Подрънкват си релсите, главата ми пълна с мисли за работа, но изведнъж малко преди да се затворят вратите на поредната спирка ме пронизва натрапчива мисъл: „Слизай веднага, ти не си за там, отиваш някъде където не трябва“.

Слязох! в бързината бях успял да взема само себе си, всички мой „ценни неща“ бяха останали в заминаващата мотриса. Намирах се на непозната спирка с непознати хора, минаващи безлично покрай мен. Чувствах несигурност, но все пак успях някак си да намеря пътя до квартирата, чак там успях да направя проверка какво съм забравил/загубил. Всички материални неща, кредитни и дебитни карти, кодовете за тях, документи… За ирония или за добро телефона се оказа в мен. Набрах я, тя беше някъде на купон, чуваше се радостна глъч. Опитах се да говоря и да и си споделя проблемите, но тя не ме чуваше. Беше там далеч, неразбираща защо се обаждам и какво ме вълнува… В същото време в разговора, който се опитвах да проведа се включи още един мъжки глас, преплитане. От онези гласове с консистенция на висококачествен зехтин: „Здравей мило, как си днес… Толкова ми липсваш… Целувам те… Кога ще имаш възможност да се видим…“. И отново Тя: „Ало не те чувам, момент ще изляза където имам обхват“ – приятен звук от разпадане на връзката и гласът на оператора: „Телефонът на абоната е изключен или извън обхват“… Бях я загубил, бях я забравил някъде по спирките, някъде докато пътувах за КЪДЕ?

Събуждане – било е само сън, всичко си е тук, с изключение на операторския глас в телефонната слушалка: „Телефонът на абоната е изключен или извън обхват…“

Натрапчива мисъл остана: „приятен“ – защо звукът от разпадането на връзката беше приятен ?!?