Пол’вин чаена чаша риз се измива и притуря към вече нездравословно запържените в оливо, пол’вин глава кромид лук и пол’вин средно голяма скилидка чесън. При интензивно бъркане на 4 (от 6, но не от 49) се добавя вода чаша след чаша, в съотношение 1 към 3 в полза на водата. След няма и 15 минути се избарбальосква половин буркан стерилизиран грах на Сторко (да подкрепим плевенското) и нарязани на форми по избор рулца от раци. Още 3 минути с малко золь и бузилик, както казва италианчето Лео, 2-3 лъжици заквасена сметана, рендосан отгоре кашкавал за разкош и всичко ще бъде наред. Антре:)

Моля, не го четете, ако сте наплашени от първия, ако се страхувате от българската действителност в болниците или ако смятате, че това да се разказва за раждането и престоя в болницата са теми табу, които не трябва да се дискуртират.

Предупредени сте!

На последната женска консултация преди да родя, лекарката ми обяснява за сетен път, че за нормалното раждане трябва силна психика, каквато според нея нямам. Затова да обмисля пак и да избера секцио, имам време. Сред бисерите от този последен разговор е: “Подготви се за болка, не очаквай море и палми!“

След като родих, първото нещо, което виждам в хипер ултра турбо ВИП стаята ми е постер с море и палми. Заливаме се от смях.

вип стая

постер море и палми

Ще ни донесат Дара към 21.00 ч. и вече тръпнем в очакване.

Към 21.30 ч. не издържам и бавно тръгвам да си я търся. Още съм леко замаяна и вече много изморена. Тътря се с малки крачици и се придържам отвсякъде, за да не се разпадна на лего части.

През цялото време, от деня, в който родих, докато дойде време да ни изпишат, се чувствам като досадник, който трябва, за да привлече вниманието на екипа акушерки от неонатологията, или да застане на шпагат в коридора, или евентуално да се сбие с тях, за да го забележат.

След дългото чакане ми казват да я държа по 10 минути на всяка гърда през 3 часа. От 12 до 6 сутринта почивка. Вечерта все още не мога да я придържам добре, уча се, така че да ни е удобно и на двете. Всичко е ново и не знаеш къде се намираш.

първи опит

Със сигурност нищо не потича от гърдите ми и в коридора намирам дежурната докторка, която да попитам, ако не е нахранено бебето какво се прави.

Отговор: “Книжки, книжки!”

Гледам умно: “Кви книжки?”

Тя: “Кой не е чел книжки какво се прави и как се кърми?”

Започва да ми се повдига. Отношението към всички родили жени явно е еднакво. Няма как да се знае кой какво и дали е чел, но не намирам за необходимо да се обяснявам. Вътрешно я псувам. Влиза в стаята и като вижда Тодор веднага сменя тона и става много любезна.

тати и пашкулчо:)

Казва ни, че това че съм в индивидуална стая, не означава че ще полагат индивидуални грижи за мен и накрая завършва с: “Бебчето може да остане при вас, а ако майчето е изморено, може и да пренощува с другите бебенца в стаята на самотниците.”

След това изказване, трябва да си изрод, за да оставиш малкото си същество в “стаята на самотниците”, там би било логично да бъдат затворени всички гадни акушерки и докторки от персонала.

Благодаря й за любезността и тя си заминава.

Преди да започна да пиша тази втора част се чудя има ли смисъл от нея, тъй като преразказването на случилото се ме негативизира, което е излишно.

НО нали съм започнала, ще си доиграя хорото.

По време на престоя ми в родилно има над 20 бебета. Наблюденията ми са следните: докторите и акушерките от неонатологията се грижат прекрасно за бебенцата; факт е, че са много заети през цялото време, но пък отношението им към майките…. е това, което ме стресира и за което ще разкажа тук.

Екипите, които се сменят, според мен са три. Какво се случва с майките, явно няма как да бъде предадено като информация, затова се налага да се обяснявам почти на всички поотделно, че още нямам дори коластра. Гледат ме лошо и не ми вярват. За два дни се налага да обясня над пет пъти това, за да се смилят и да нахранят детето ми с адаптирано мляко. При всяко обяснение, следва болезнено стискане от страна на всяка една леля от персонала и установяване на това, което съм казала. Независимо от този факт, на едно листче е записано, че номер 150 се кърми.

Обяснявам същото и на следващия екип. Първо на лекарката, после на акушерката, въпреки това млякото ни в 12 не пристига. Чакам. Ходя. Питам..”Заети сме..Ще дойдем..”

Става 3. Питам пак. Всеки опит за комуникация е свързан с тичане след случайно срещнат човек от персонала, който бърза и не иска да те чуе. В 7 детето е пропуснало 2 хранения, истерично питам лекарката, с която съм се договорила още в 12, видяла е че нямам коластра и пак ме пита: “Ама вие не кърмите ли?”

Обяснявам й вече ядосано, че детето не е яло 7 часа и тя като че ли ме чува.

След малко пристига задъхана акушерка. Грабва количката с Дара и на въпроса ми, какво става ми се отговаря: “О, ми докторката не ви ли каза?“ и затръшва вратата след себе си. Тръгвам притеснено след нея, оказва се рутинно взимане на кръв, за да се види има ли жълтеница..Връщам се в стаята, където Тодор от реакцията на милата акушерка, седи пребледнял на отворения прозорец и чака да чуе нещо страшно. Успокоявам го.

От втория ден на престоя ми, в болницата няма топла вода. Има авария. Три дни не можаха да се справят с аварията, но парното си поддържаше 32 градуса.

На третия ден на визитацията се оплаквам от буци в гърдите. Не съм спала от болка. Докторката ме попипва през нощницата и ме пита: “Какво правиш ти бе? Сложи си топли компреси.”

Изсъсквам, че няма топла вода, за което тя не е информирана и това е втория път, в който си позволявам да репликирам за каквото и да било. Вероятно заради паниката и новостта на ситуацията не съм в кондиция за скандали, а кротко трая при всяка обида или малоумна смешка.

Обясняват ми, че в общата баня има бойлер и оттам мога да си взема вода:

Ето я общата баня.

Малко след визитацията минава акушерка от Неонатологията, стиска ме пак и ме пита:

“Какво е правил мъжа ти 9 месеца?”

Дори не разбирам тая смешка, нищо не ми е смешно.

По-късно се сещам какво значи и се възмущавам наум, защото при стимулиране на гърдите по време на бременността се увеличават контракциите, които и без това имам. За пореден път се убеждавам колко безумна може да бъде комуникацията между пациент и човек от мед.персонала.

Междувременно ме консултират дистанционно, и добре че е братовчедка ми, за да ми каже за:

• крема Гармастан, който облекчава болката и спомага за зарастването на раните
  

• помпата за гърди, която ми помага в началото много
  

• силиконовите зърна, да е жив и здрав дизайнерът им
  

и куп други жизненоважни за момента съвети, които логично би било да получа от персонала в болницата.

На третия ден съм все повече в час с порядките на този зандан и осъзнавам, че щом съм във вип стая, всички мислят, че съм секцио и вероятно, че съм богата и лигава, което допринася за “доброто” отношение към моята вип персона.

Знам, че медицинският персонал не е финансово мотивиран, но в отделението Неонатология като цяло докторите и санитарите са любезни, а акушерките не са. Те обаче са тези, с които комуникираш по-често.

Едната от тях ми казва да пия кисело мляко и всичко ще се оправи. Аз обаче издирвам докторката, и така чак след три дни с разранени и подути гърди тя ме съжалява, и ми изписва хомеопатични за отпушване на млечните канали и увеличаване на кърмата. Тя е доктор Пеева и ми отделя към 15 минути, за да ми обясни как точно да се изцеждам. Заради рогадите ми казва да не слагам Дара да суче поне два дни. Да изцеждам коластрата и да давам нея и добавка от шише. Най-накрая адекватно отношение.

След малко акушерката идва и ми казва: ” Абе мен слушай, слагай я на гърда и пий мляко.” Да си увеличавам кърмата при запушени канали и да продължим с разраняването на гърдите не ми се вижда добра опция и решавам да се доверя на Докторката, естествено.

На четвъртия ден Скочев минава на визитация. Той е шефът на отделението, затова преди визитата му стаята ми се чисти три пъти по- осторожно. Той влиза, вижда хомеопатичните топчета и пуска смешка: “ Ако не ти помогнат, няма да ти навредят.“ Успокояващо:)

Иначе матката ми се е контрахирала добре и съм готова за изписване, но Дара е с жълтеница и се налага да останем, за да се напича на лампа.

Като я видях и се разплаках. Малкото й черепче увито и залепено с бинт и лейкопласт, за да пази очите при нагревките. Нали е за добро, се примирявам

Същия ден следобед забравят да я сложат на лампа, ходя да питам три пъти.

Ей, сега ще я вземат.. и така до вечерта.

А сме там само заради това. Вечерта получавам обяснение от новата смяна: “Абе, нещо сме се объркали.”

Може да е трудно да се работи в такива условия и с това заплащане. Вероятно всички те са професионалисти в областта си, но никой не ги е учил на любезност или просто на човешко отношение.

“Акушерки, родилата жена е объркана и безпомощна. Прибавете към това хормоналните промени, следродилните болки и болките в гърдите. Това, че през родилното минават хиляди жени не оправдава неадекватното Ви поведение.

Бъдете по-търпеливи и по-мили или си сложете табелки: Отговарям за бебето, но не и за майката!”

Има и добри жени там. Една от малкото любезни, е акушерката от снимката. Тя ми показа как се къпе бебето и какво се прави след това:)

На следващия ден съм готова и приготвена за изписване още от сутринта. Изчакваме за още малко изследвания и следобед ми я носят с червени бузи от лейкопласта и с изречението:

“Бебето Ви е готово за изписване, но Вие не сте..”

“Е как да не съм, аз чаках да мине тва с лампата?”

“Еми нали сте секцио, тук сте 7 дни”

Отивам да се моля на шефката на неонатологията и тя ме парира със същото изречение. “Нали сте вип стаята, щом сте секцио по здравна каса сте тука 7 дни.” Моля се учтиво да проверят документите ми и да ме пуснат.

Чувствам се като в лудница, от която не мога да избягам.

Проверяват. ”Да, добре.” С леко пъшкане.. “Ще Ви изпишем.”

След час получавам моята епикриза с объркани имена, задраскани и поправени с химикал. На другия ден нейната епикриза с грешка в описанието: мъжки пол. Задраскано и поправено на: женски.

Като се направи грешка би било логично да се напечата наново. Това е официален документ, но вероятно в отделението са екологично настроени и пестят всеки лист хартия.

Сетих се за един майстор, който беше монтирал накриво кранчетата над една мивка и като му казахме, той завъртя кранчето и попита: “Работи ли?” Ние: “Работи.” Той: “Еми, тогава кво искате?”

На изписването моля да ми дадат мляко, защото наближава часът за хранене. Отказват ми.

Мили са до последно. Изписват ни.

Навън тихо се сипе сняг на парцали. А малкото ни същество е облечено в бял космонавт, за да е в унисон с времето.

“Дара” означава повелителка на стихиите.

Сряда, 10 часа е. В 38 седмица съм. Пътуваме към частния кабинет на д-р Скочев, за да определи имам ли разкритие, а аз си представям дебелите му пръсти и съм почти сигурна, че прегледът ще боли.

Както и всички останали лекари, той отново не ме помни. Махам с ръка на това и започвам пак да обяснявам за чувствителната ми матка, закъснялата ми овулация и плаващата дата на термина.

Той е спокоен, улегнал над 50 годишен господин с чудесно чувство за хумор, което установявам по-късно в родилна зала. Бърка технично и ми съобщава лаконично:

“3 см разкритие, изгладена шийка. Направо идвай петък сутринта.”

Мигам недоумяващо: “Ъ-ъ, с окситоцин ли имате предвид?”

”Еми да”..отговаря той, очевидно не му се занимава с досадни въпроси..просто работата трябва да се свърши, а той пътува другата седмица.

”А каква упойка се използва? ” – продължавам да се информирам.

”Каквато трябва.” – получавам за отговор.

С още едно изказване против епидуралните упойки, с което се съгласяваме и двамата прегледът приключва..”Хайде следващата..” 40 кинта за 10 мин, човекът все пак е про.

Вечерта минава във велико чудене. Да ходя ли в петък да ме бодат с лошия окситоцин или да изчакам да ми дойдат контракциите. Все пак настоявах за нормално раждане, и ако е предизвикано преди термина, няма да е както съм го замислила.

Консултирам се с всичко живо. Пак не знам.

Лягам си с болки подобни на месечен цикъл и заключението е, че ще става нещо скоро, но няма да е тази нощ, давай да спим.

Заспивам и силно си мечтая как ще разхождаме Дара в Истанбул. Нали се сещаш, детенцето посредата, доволно, хванато за ръчички отляво и отдясно, от мама и тате.

Утрото решава дилемата. Със ставането..хоп, изтича ми тапата.

Както каза Катерина: “Ей жена, доживях да разбера, че имало и такова чудо.”

Спокойно започвам да си повтарям да запазя самообладание и дишам дълбоко и равномерно. Звъня на Скочев, не вдига. Звъня на Великова от женската консултация:

“Хайде мойто момиче, багажчето и лека полека към болницата, че до един час могат да те хванат контракциите и успех.”

Събирам си баавно козметиката и правя пълни йогийски вдишвания. По разказите на Надето, след раждането  си зверски гладен, затова се презастраховам с един кроасан, който не е вкусен, но нали трябва да имам и сили.

Целият багаж е готов отдавна. Бавно слагам всичко на едно място и влизам да си взема душ. Тодор е в оперативка, но тутакси пристига, събираме всичко в раницата и тръгваме на поход.

Когато предстоящото е толкова неизвестно и толкова чакано, вече нямаш желание да се страхуваш. Изразходила съм целия си страх през изминалите месеци.

Сега съм само един войник, който се готви за сражение..и диша.

Каква ще е битката още не се знае, но си повтарям, че мама е родила лесно и при мен ще е така.

Окръжна болница- Варна

10:30

Влизаме в болницата, небрежни циганки се моткат по пижами. На входа ни посреща Ники, който е наш приятел и кум. Работи в същата болница като неврохирург и докато се опитвам да подтисна задаващата се паника, той ме развеселява с разказ за един дядо, който тъкмо е оперирал от хематом в главата. Животът в болницата е динамичен.

Качваме се до фоайето на Родилното отделение. Още там ме блъска жегата, която в следващите 4 дни ще ме тормози много. Не знам защо, но се поддържат 32 градуса температура, от които се чувстваш постоянно като в сауна.

Докторът се появява. На вратата го нападат няколко бременни…”а, докторе може ли да ме приемете, че съм отдалече?”.. пита една циганка..”ама, вие още нямате контракции, идете си вкъщи..”

Че и аз нямам контракции и съм отдалече, но ме приемат…с още един преглед от този приятния дето с дебелите пръсти ти бъркат до гърлото и за разнообразие със задържане вътре…Помня че ме попита нещо два пъти, на което не можех да отговоря, не можех да си отворя устата от болка..Извади ги и каза: “Еми няма промяна в разкритието от вчера, но те приемаме..” Сякаш малко с нежелание.

Пристига симпатична акушерка, аз съм много любопитна за всичко. Тя ще е на работа следобед в родилна зала и както по-късно се оказва е една от тези, които ми помагат при напъните. От нея разбирам, че днес има голям наплив. Няма свободни легла. ”Няма къде да ги слагаме”

Попълваме скучна документация, от която се оказва че съм с един аборт, така е вписано от женската консултация, където пък през цялото време ме водеха инвитро, само заради това, че лекарят, при който ходех има повече такива пациентки. Неприятно изненадана от тази новост за аборта, по-късно ще разбера, че грешките могат да са много повече. Съществено е да имаш чувство за хумор.

Още в кабинета за преглед ми нареждат да се преоблека, кротко обличам нощницата си. Мразя нощници. И се налага да мина през целия коридор с цивилно облечени люде по нея, което се оказва по-скоро забавно, отколкото сбъднат лош сън.

Пожелаваме вип стая, за радост има свободна. Общо са 2. Независимо от препоръките да си остана в нормална стая, защото после ще си помагаме с другите момичета, настоявам за самостоятелна. По-късно много се радвам за избора си, в другите стаи има по 4 бавнодвижещи се жени + 4 плачещи бебета. При липсата на топла вода, което беше допълнителна екстра за престоя ми там и набримченото парно до дупка, ситуацията става съвсем плътно прилепнала.

С влизането във “вип стаята” идва главната акушерка, за да ме пита какво меню си избирам за престоя ми там, тъй като ми се полага.

Бе жена, ще раждам..какво меню~ Споразумяваме се тя да избира и докато оставим раницата, Скочев се появява на вратата и ме вика.. ~Ее, човек не се е настанил още и веднага го викат да ражда.~ Оставям Тодор в стаята, незнам какво следва, но предполагам, че още някой документ и ще се върна при него.

Предродилна зала

11:45

Не съм познала. Преди известно време идвах тук на “Дни на отворените врати”. Показаха ни това място – предродилната зала. Бяхме 20 бременни с маски, заради “свинския грип”. Вътре 2 жени кротко лежаха и ги болеше. Спомням си, че в коридора беше тъмно. Примигваше стара лампа, миришеше на болница и по пода беше разлято нещо. С момичетата си казахме, че това може да е водата на някой и …брр… потръпнахме от кошмарната гледка и мисъл. Тогава ми се стори ужасяващо всичко там. Обстановката. Старият комунистически интериор. Усещането за болка сякаш се е наплъстило по пода. След това опознавателно посещение  преди 4 месеца ревах доста, но реших че ще раждам тук, заради специалистите. И не сбърках.

Какво заварих в предродилната зала този път.

Една тихичка мома на носилка. Една с книга до главата.

И една квичаща, ама много неприятна жена.

Кога ще се свършва, защо боли, умирам и други реплики ме подготвяха за предстоящото. Накараха ме да се кача на магаре до нея, а аз културно запазвайки самообладание попитах: “ Каква процедура следва сега?”

“Ще ти пукнем водите” И докато легна..хоп айде готово.

Аз: “Не усетих нищо.”

Докторът: “Е нали затова сме тука, че да не усещате нищо.”

Аз: “Ама наистина ли ми изтекоха водите?”

Докторът: “Да.”

Аз: “А извинете редуцирани ли са, тъй като така ми бяха казали?”

Което си беше една от причините, които се изтъкваха, за да избера секцио.

“ Не, нормално количество вода изтече.”

След толкова месеци с контракции, още от третия месец, заради диагнозата ”чувствителна матка”, сега пък нямам.

Докторът: “Хайде на онова легло я сложете на …” Не чувам какво, но си знам че е окситоцин.

Пристига мила жена в зелено, на която по-късно ще кажа, че ми носи успокоение.

Аз още по-прелюбезно питам колко бързо ще изтече банката.

Получвам като отговор : “Що?”

“Ами, за да съм информирана!” – казвам, на което ми се отговаря: “ За 4 часа, но през това време може да родиш.”

Между предродилна зала и родилното има междинни врати, които са отворени. Така благодарение на тази топла връзка ти ставаш свидетел не само на стоновете на всички жени около теб, но и присъстваш на самите раждания.

През цялото време съм с колан през корема, тоновете на сърцето, което се мери са толкова бързи, че се плаша. Стигат до 190. Решавам да не гледам към екрана. Звука на уреда е толкова силен обаче, че няма как да не мислиш за това.

Напред-назад сноват акушерки. Поглеждат те, излизат и влизат. Почти съм сигурна, че нямат друга работа в този момент, освен да участват във филма ми като статисти. Фръцкат се в коридора, обратно и пак минават бързо покрай леглото. Много са.

Опитвам се да им кажа, че не са ми направили клизма, но никой статист не се вълнува от действията покрай него, той просто минава от там..

Пробвам с друга:

“Извинетее, на мен не ми направиха клизма!”

Пак никаква реакция.

Бе толкова се притеснявах как ще се получи тая ситуация и ме оставиха така обезклизмена.

“Ей ти, защо си на носилка?” – питам.

“Ами, аз родих”

“Еее, че хубаво! Как мина?” – питам.

“Повиках, поплаках, за час и половина родих.”

“А ти, защо нямаш система?” – питам.

“Нямам разкритие.”

“А колко ти е?” – питам.

Показва 2 вдигнати пръста. Окситоцин се слага като станат 3-4 см.

Междувременно след около 30 минути, на равни интервали започва да ме боли ниско долу корема, точно като при цикъл и си казвам..ето окситоцина действа, започвам да дишам по йогийски.

На всяка контракция дишам дълбоко, издишам бавно. Гледам да е ритмично и си вярвам много. Знам, че това помага.

Минава Скочев..:

”Увеличиха ли се болчиците?”..

”Мда”..

”На колко време са?”..

”Не съм засичала.”

При следващата, моля родилата девойка да засече с телефона си. На 3 минути.

Неудобно ми е в това легло. Много неудобно.

Цели 5 месеца не съм лежала по гръб. Тежи и затиска и не можеш да дишаш.

“Извинетее, може ли да застана настрани?”

“Не.”

“А, може ли да си свия леко краката?”

“Не.”

Дори за миг не забравям йогийските наставления!

Мисли си, че се разтваряш като цвете.

Мисли си, че и бебето го боли и трябва да му помогнеш да излезе по-бързо.

Мама е родила лесно и аз ще родя лесно.

Пуфтя без да спирам на всяка контракция.

“ Извинете, може ли да ви помоля да дишаме заедно?”

Главната акушерка диша с мен два пъти и заминава бързо за някъде.

“ Извинете, правилно ли дишам?”

Две статистки минават и кимват нахилено, сякаш съм казала виц.

След още малко време влиза пак Докторът.

“ Сега ще дойде анестезиолога и ще те замаем лекичко.

Боли ли много?”

При мен ситуацията е такава, че два пъти съм се дърпала за косата от болка и малко съм блъскала с юмрук по стената пак не от радост..Но казвам: ” Не знам колко трябва да боли, за да е много.”

Питам го колко жени е изродил. ”Сметни за 35 години по две на ден.”

Квичащата жена е преместена в родилната зала, където много малко след това се чува бебешки плач. Давам си сметка, че този плач в сравнение с нейното реване е най-прекрасния звук на света и дори се чудя какво хората му се дразнят.

След малко в стаята става още по пренаселено. Идват две нови същества в нощници. Едното ляга на магарето, другото на леглото до него. Наистина сме като на конвейер.

Пукане на води, окситоцин, болки…ае, в другата стая.

Изнасят лелята, дето много викаше. Успокоила се е и забелязва, че аз не крещя.

Казват й да взима пример от мен, което в случая е супер нелепица, нали тя роди току що. Подредили са носилката й до другата с родилото вече момиче.Така в пред-след родилната стая сме вече към 6 като не броя персонала.

Освен моят Доктор прииждат за по малко още трима и отделно към 5 акушерки.

Много сме. Аз съм до вратата с нощница повдигната над корема, нали имам колан за тоновете…Така всеки, който влиза и излиза може да ми провери разкритието.

Изневиделица пристига и спасението. Нисичък доктор “Охнеболи” и неговата асистентка.” Кой тука е за анестезия?”, “Аз”…щастливо се обаждам до вратата..”Аз съм на доктор Скочев..”

Преценяват, че не лъжа и се втурват да ме обезболяват. В тоя момент ме цепи контракция.

”Да изчакаме да мине контракцията?” – предлагам

“Че кво значение има?..и ме матират венозно с лидокаин, бусколизин и но шпа.

След няма и 5 минути ми е замаяно. Идва моето успокоение наречено Скочев. Проверка..разкритие..колко е..пълно..хоп, учете я да се напъва..И се изнесе.

Аз: “Ама тука ли?”

“Тука.”

Жената в зелено сгъва краката ми към корема и ме кара да се напъна с глава към краката. Пробвам. Нищо не излиза. Пробвам пак. Карат ме да се изправя. Ако искам може и да клекна.

“Абе я ела в родилната, че тука е тясно.”

Родилна зала, в която не е страшно

13:50

Занасям се с лебедова походка към следващата стая. Не е страшно. Вече си робот.

Не мисля, гледам да изпълнявам.

Клекни. Клякам.

Напъвай се. Напъвам.

Легни на леглото. Лягам.

“Дай сега на всяка контракция по 3 пъти.

Айде едно. Не не не, не издишай.

Айде две. Напъни бе.

Не с бузи.

Айде 3 от тебе. Затвори очите, ще направиш кръвоизливи.”

Почивка..

Акушерките са добронамерени и те учат. Слушай ги.

Ръцете ми са на едни ръкохватки и при всеки напън се набирам на тях.

5 напъна и виждам лицето на акушерката Македонска, недоволно. Ама много недоволно.

“Нищо не правиш, детето ти стои като в менгеме.”

Яд ме е на мен. Толкова месеци не ги мърдам тия мускули, че да не предизвикам контракции, а сега така ми трябват.

“Хайде едно. Не напъвай в лицето, долу долу. Изакай го.”

В един момент 4 жени викат: “Изакай го.”

Дни след раждането всеки път като акам тези хора са с мен. ИЗАКАЙ ГО!

Явно тва си е “медицински термин”, с който се примирявам.

Идва Докторът и подмята същия глагол, но с добавка..Изакай го като при запек!

На седмия напън докторът вече вика. Бебето помръдва и ми крещят:” Браво, дай още малко.”

Напрежението расте. Скоро ще се чуят и фанфарите, защото му се вижда края.

Докторът: “Айде, ядосай му се! Ах, как караш сега възрастния човек да крещи!”

Склонна съм да му се подчиня..и му се ядосах..усещам как се разтварям..сякаш за секунда и как излиза от мен…като тапа от шампанско..няма по-странно усещане.

“Задръж, не напъвай!”..Къде ти братче..ядосам ли се на някой, изаквам го целия.

Точно секунда след това ми я слагат на корема с една пелена. За миг ме е страх да погледна. Повдигам се леко и виждам сладки устни и малко чипо носле.

Гледам без да мигам, за да я запомня.

Всичко наред ли й е?

Да!

Притихвам. Благодаря ти, Господи!

…………………………………………………………………………………………………………..

Още на масата пускам коментари за неоснователния страх месеци наред.

Аз: Лесно ли родих?

Той: Роди нормално.

2 номера: 150 за моята ръка и 150 за нейното вратле.

„Ето вижте, еднакви са! Потвърдете…“ Брей, потвърждавам!

“Ами плацентата” – питам загрижено..”Е чакай де, ей сега.”

След 2 минути:

Той: “Айде дай да видим сега..Напъни!”

Излиза на един дъх и тя..

Той: ” Ей, ти си можела бе, таман се научи и то взе, че свърши! Я си виж сега корема!”

Поглеждам, няма корем.

И лекарските смешки край нямат.

Оглеждат ми плацентата..Всичко й е наред!

Оказва се, че и втората причина за секциото отпада. Градус 2, а не 3, както казваше другия доктор, при който ходех на прегледи и ме гласеше за планирано секцио.

Довлачват голяма лампа. И тогава за пръв път викам и риткам малко с крака.

“О-о-о”- ей така проплавкам леко. Имам упойка, заради епизиотомията, но въпреки това усещам игличката.

Питам в колко часа съм родила.

“Заради хороскопа ли нещо “ – се подхилква Скочев.

“Колко шева имам?”

“Ами колко, колко, един конец “ – отговаря той.

Преброих 6-7 боцвания и след една смяна на иглата с по-тънка май съм готова.

И какво това ли беше..си мисля..Не съм знаела. Сега започвало.

Пред/следродилна зала

14:30

Изнасят ме на носилка и заемам мястото на родилите. Най-приятния ъгъл в пред/след родилната зала. Ще остана тук 2 часа, за да ми наблюдават кървенето. „Айде можеш да се обаждаш, за да се похвалиш.“

Звъня и плача. Както един лекар бил казал: В първия месец от жената текат кръв, кърма и сълзи.

Що се отнася до кърменето..първия ден все още не подозирам колко болка има по тоя свят, боже.

В тази прекрасна замаяна фаза се чувам с роднините ми и моите приятелки и щастливо чуруликам с всички.

Тодор ни чака в стаята, нямам търпение да ида при него. Чувството на облекчение е ненадминато. Вече не ме интересува това, че още една жена крещи.” Умирам, умирам, искам да си ходя.” Казах й да диша, не ме слушаше.

Момичета, моля ви, дишайте по време на контракциите. Това успокоява и успяваш да се понесеш над болката. На контракция се издишва дълбоко, с отворена уста и лек звук “Ха”.

Вдишва се пак дълбоко и отново, хайде всички заедно ”Ха”. Хахах.

Релаксира се за периода между контракциите, но като в началото и края на йога. Отпускаш мислено краката, тялото, ръцете, главата.

Може би заради диагнозата ”чувствителна матка” и това, че през цялото време на бременността имах контракции, родих лесно. Но наистина същинското раждане продължи не повече от 20 минути. А контракциите към час. Разбира се знаем, че при всеки е различно, но сега 10 дни след като всичко мина съм убедена, че бих издържала пак всичко това, заради усмивките на малкото мишленце и щастието, което ти носи.

Към 4 часа върху дрънкащата носилка и бебето повито като пашкулче, сложено на корема ми се отправяме към стаята при тати. Всички казаха, че не е сбръчкана, ами си е оформено красиво бебенце и гордо гледам реакцията му като я вижда за пръв пътJ

Предстои ни интересна нощ. Тодор остава при мен и това ме прави супер спокойна. Взимат ни я за разни прегледи и ни казват, че към 9 вечерта ще е при нас.

Часовете минават в разговори по телефона и еуфорично разказване до най-малките подробности на Тодор, който стоически издържа нощта на дървен стол.

Очаквай скоро и втора част на сериала: Как преминаха останалите дни в болницата.

Това е най-първият ми пост. Благодаря, че го изчете.

Пангасиус е вид бяла риба, днес я купих от кварталното магазинче, докато ходих да купя вода. Поради авария 32 часа от ВИК-Варна ни държаха на сухо, но да се върнем на рибата…

Продуктите и пособия за приготвянето са следните:

• тиган
• дъска за рязане
• нож
• 500гр. филе „Пангасиус“ или друга бяла риба (по етикет, моята беше отгледана във Виатнам )
• 20гр. чисто краве масло (германско-избягвам българските марки, защото не стават за тигана)
• черен пипер, сол
• 15мин. време без да се взирате в PC-то

Приготвяне:

Загрявате тигана и разтапяте маслото в него. Нарязвате рибата на ивици широки около 2-3см. След като се загрее масълцето мятате рибата на топло, за около 3-4мин на страна, като я поръсвате със сол и черно пиперче. След като извадите изпържените до златисто парценца ги поставете на кухненска хартия, за да поеме част от мазнината. Украсява се с нарязани на дълго стръкчета от праз и чушка.

Ценова себестойност за 2 порции и половина:

• риба: 4.50 лв
• масълце: 0.50 лв
• общо: 5.00 лв

Приятно хапване!

• Tweetie – прoграма за достъп до Twitter
• Dropbox – веб услуга, получавате безплатно 3GB дисково пространство, може да достъпвате файловете дори през iPhone. Идеално за обмен на файлове без skype
• VMWare – в случай, че ми затрябва Linux или FreeBSD
• vodafone – usb bungle, благодарение на stuckoff
• Camouflage – да! искам да нямам икони по Desktop-а
• iStat – тази програма замени стария MenuMeter

След написването на предната публикация TextMate Blogging, имам желание да пиша в blog-a, ето още една статиика за игра. Попаднах на нея съвсем случайно по коледните празници и след като минах демото бързо се превърна в забавлание за семейството. Скоро всички около мен цъкаха на това произведение. Казвам произведение, защото играта си е наистина уникална и си заслужава загубеното време. Ако се смятате за хитро копеле пробвайте се!

• Име: Machinarium
• Разработчик: Amanita Design
• тип: puzzle point-and-click adventure game

Аз съм си фен на TextMate, всъщност купих си MacBook единствено защото този добър редактор работи само под Mac OS X. Тази публикация се прави не през Safari или Firefox, а именно през този редактор. Как става това може да научите от тази интересна статия

П.П. Разбира се не трябва да забравяме и eMacs, той може много повече. Може би единственото, което не е постигнал е да го ползвам повече от 10 сек.

Знаете ли какво е Tower Defence? Всъщност няма значение. Играта, която виждате на картинката е от този жанр, но сама по себе си е уникална и ако искате да си запазите цял мОзъка, е необходимо да се представите като добър градинар. Лошите зОмбита искат да влязат във вашата къща и да си закусят със your brain, за щастие вие имате градина пред входната  врата и набор от няколко вида растения с войствена жилка в семената си…

• Производител: PopCap (същите, които направиха и Zuma)
• Оценка: чувствам се пристрастен
• Сваляне: Plants Vs Zombies

Весело градинарство, аз вече имам схващане на ръката, заради тежеста на мотиката (мишката)

Ето какво постигнах за 10 минути

Ако проявявате любопитство може да научите почете тук: http://www.atebits.com/scribbles/