пример:

  hg cdiff | less -R

• :help c_CTRL-R

• ds“ – премахва кавичките от израз
• ds) – премахва скобите от израз
• di) – изтрива текста м/у скобите
• da) – изтрива текста заедно със скобите
• dt] – изтрива текста до първото съвпадение на ]. t – till

Пример за използване на zenconding – маркира се (visual) следния текст, след това се натиска CTRL+Y и се записва ul>li*

  test1
  test2
  test3

  <ul>
    <li>test1</li>
    <li>test2</li>
    <li>test3</li>
  </ul>

Използване на Tabular

    abc,def,ghi
    a,b
    a,b,c

:Tabularize /,/r1c1l0

abc , def, ghi
  a , b
  a , b  ,  c

  di)
  di}
  di"

• BlogList – показва списък със всички публикации
• BlogOpen id – зарежда за редактиране публикация с ID
• BlogNew – създава нова публикация
• BlogSend – изпраща промените към wordpress страницата

Забравих да уточня – модула ползва python интерфейс и няма да работи в vim версии, които не са компиларни с него.

Последния tag е новото meme

http://jsbeautifier.org/

Спиране на TimeMachine local backups:

sudo tmutil disablelocal

страница на проекта: http://www.jinx.de/SmartSleep

Остава ми само да се науча как, след като е направил hibernate, Mac-а може да предложи dualboot за да си стартирам линукс-а и след това да възстановя текущото състояние. Предполагам, че за това трябва нещо да се пипа в EFI. Ако се пак някой има идея как мога да boot-на друга операционна система след като съм вкарал мак-а в hibernate режим, нека да пише!

Сряда, 10 часа е. В 38 седмица съм. Пътуваме към частния кабинет на д-р Скочев, за да определи имам ли разкритие, а аз си представям дебелите му пръсти и съм почти сигурна, че прегледът ще боли.

Както и всички останали лекари, той отново не ме помни. Махам с ръка на това и започвам пак да обяснявам за чувствителната ми матка, закъснялата ми овулация и плаващата дата на термина.

Той е спокоен, улегнал над 50 годишен господин с чудесно чувство за хумор, което установявам по-късно в родилна зала. Бърка технично и ми съобщава лаконично:

“3 см разкритие, изгладена шийка. Направо идвай петък сутринта.”

Мигам недоумяващо: “Ъ-ъ, с окситоцин ли имате предвид?”

”Еми да”..отговаря той, очевидно не му се занимава с досадни въпроси..просто работата трябва да се свърши, а той пътува другата седмица.

”А каква упойка се използва? ” – продължавам да се информирам.

”Каквато трябва.” – получавам за отговор.

С още едно изказване против епидуралните упойки, с което се съгласяваме и двамата прегледът приключва..”Хайде следващата..” 40 кинта за 10 мин, човекът все пак е про.

Вечерта минава във велико чудене. Да ходя ли в петък да ме бодат с лошия окситоцин или да изчакам да ми дойдат контракциите. Все пак настоявах за нормално раждане, и ако е предизвикано преди термина, няма да е както съм го замислила.

Консултирам се с всичко живо. Пак не знам.

Лягам си с болки подобни на месечен цикъл и заключението е, че ще става нещо скоро, но няма да е тази нощ, давай да спим.

Заспивам и силно си мечтая как ще разхождаме Дара в Истанбул. Нали се сещаш, детенцето посредата, доволно, хванато за ръчички отляво и отдясно, от мама и тате.

Утрото решава дилемата. Със ставането..хоп, изтича ми тапата.

Както каза Катерина: “Ей жена, доживях да разбера, че имало и такова чудо.”

Спокойно започвам да си повтарям да запазя самообладание и дишам дълбоко и равномерно. Звъня на Скочев, не вдига. Звъня на Великова от женската консултация:

“Хайде мойто момиче, багажчето и лека полека към болницата, че до един час могат да те хванат контракциите и успех.”

Събирам си баавно козметиката и правя пълни йогийски вдишвания. По разказите на Надето, след раждането  си зверски гладен, затова се презастраховам с един кроасан, който не е вкусен, но нали трябва да имам и сили.

Целият багаж е готов отдавна. Бавно слагам всичко на едно място и влизам да си взема душ. Тодор е в оперативка, но тутакси пристига, събираме всичко в раницата и тръгваме на поход.

Когато предстоящото е толкова неизвестно и толкова чакано, вече нямаш желание да се страхуваш. Изразходила съм целия си страх през изминалите месеци.

Сега съм само един войник, който се готви за сражение..и диша.

Каква ще е битката още не се знае, но си повтарям, че мама е родила лесно и при мен ще е така.

Окръжна болница- Варна

10:30

Влизаме в болницата, небрежни циганки се моткат по пижами. На входа ни посреща Ники, който е наш приятел и кум. Работи в същата болница като неврохирург и докато се опитвам да подтисна задаващата се паника, той ме развеселява с разказ за един дядо, който тъкмо е оперирал от хематом в главата. Животът в болницата е динамичен.

Качваме се до фоайето на Родилното отделение. Още там ме блъска жегата, която в следващите 4 дни ще ме тормози много. Не знам защо, но се поддържат 32 градуса температура, от които се чувстваш постоянно като в сауна.

Докторът се появява. На вратата го нападат няколко бременни…”а, докторе може ли да ме приемете, че съм отдалече?”.. пита една циганка..”ама, вие още нямате контракции, идете си вкъщи..”

Че и аз нямам контракции и съм отдалече, но ме приемат…с още един преглед от този приятния дето с дебелите пръсти ти бъркат до гърлото и за разнообразие със задържане вътре…Помня че ме попита нещо два пъти, на което не можех да отговоря, не можех да си отворя устата от болка..Извади ги и каза: “Еми няма промяна в разкритието от вчера, но те приемаме..” Сякаш малко с нежелание.

Пристига симпатична акушерка, аз съм много любопитна за всичко. Тя ще е на работа следобед в родилна зала и както по-късно се оказва е една от тези, които ми помагат при напъните. От нея разбирам, че днес има голям наплив. Няма свободни легла. ”Няма къде да ги слагаме”

Попълваме скучна документация, от която се оказва че съм с един аборт, така е вписано от женската консултация, където пък през цялото време ме водеха инвитро, само заради това, че лекарят, при който ходех има повече такива пациентки. Неприятно изненадана от тази новост за аборта, по-късно ще разбера, че грешките могат да са много повече. Съществено е да имаш чувство за хумор.

Още в кабинета за преглед ми нареждат да се преоблека, кротко обличам нощницата си. Мразя нощници. И се налага да мина през целия коридор с цивилно облечени люде по нея, което се оказва по-скоро забавно, отколкото сбъднат лош сън.

Пожелаваме вип стая, за радост има свободна. Общо са 2. Независимо от препоръките да си остана в нормална стая, защото после ще си помагаме с другите момичета, настоявам за самостоятелна. По-късно много се радвам за избора си, в другите стаи има по 4 бавнодвижещи се жени + 4 плачещи бебета. При липсата на топла вода, което беше допълнителна екстра за престоя ми там и набримченото парно до дупка, ситуацията става съвсем плътно прилепнала.

С влизането във “вип стаята” идва главната акушерка, за да ме пита какво меню си избирам за престоя ми там, тъй като ми се полага.

Бе жена, ще раждам..какво меню~ Споразумяваме се тя да избира и докато оставим раницата, Скочев се появява на вратата и ме вика.. ~Ее, човек не се е настанил още и веднага го викат да ражда.~ Оставям Тодор в стаята, незнам какво следва, но предполагам, че още някой документ и ще се върна при него.

Предродилна зала

11:45

Не съм познала. Преди известно време идвах тук на “Дни на отворените врати”. Показаха ни това място – предродилната зала. Бяхме 20 бременни с маски, заради “свинския грип”. Вътре 2 жени кротко лежаха и ги болеше. Спомням си, че в коридора беше тъмно. Примигваше стара лампа, миришеше на болница и по пода беше разлято нещо. С момичетата си казахме, че това може да е водата на някой и …брр… потръпнахме от кошмарната гледка и мисъл. Тогава ми се стори ужасяващо всичко там. Обстановката. Старият комунистически интериор. Усещането за болка сякаш се е наплъстило по пода. След това опознавателно посещение  преди 4 месеца ревах доста, но реших че ще раждам тук, заради специалистите. И не сбърках.

Какво заварих в предродилната зала този път.

Една тихичка мома на носилка. Една с книга до главата.

И една квичаща, ама много неприятна жена.

Кога ще се свършва, защо боли, умирам и други реплики ме подготвяха за предстоящото. Накараха ме да се кача на магаре до нея, а аз културно запазвайки самообладание попитах: “ Каква процедура следва сега?”

“Ще ти пукнем водите” И докато легна..хоп айде готово.

Аз: “Не усетих нищо.”

Докторът: “Е нали затова сме тука, че да не усещате нищо.”

Аз: “Ама наистина ли ми изтекоха водите?”

Докторът: “Да.”

Аз: “А извинете редуцирани ли са, тъй като така ми бяха казали?”

Което си беше една от причините, които се изтъкваха, за да избера секцио.

“ Не, нормално количество вода изтече.”

След толкова месеци с контракции, още от третия месец, заради диагнозата ”чувствителна матка”, сега пък нямам.

Докторът: “Хайде на онова легло я сложете на …” Не чувам какво, но си знам че е окситоцин.

Пристига мила жена в зелено, на която по-късно ще кажа, че ми носи успокоение.

Аз още по-прелюбезно питам колко бързо ще изтече банката.

Получвам като отговор : “Що?”

“Ами, за да съм информирана!” – казвам, на което ми се отговаря: “ За 4 часа, но през това време може да родиш.”

Между предродилна зала и родилното има междинни врати, които са отворени. Така благодарение на тази топла връзка ти ставаш свидетел не само на стоновете на всички жени около теб, но и присъстваш на самите раждания.

През цялото време съм с колан през корема, тоновете на сърцето, което се мери са толкова бързи, че се плаша. Стигат до 190. Решавам да не гледам към екрана. Звука на уреда е толкова силен обаче, че няма как да не мислиш за това.

Напред-назад сноват акушерки. Поглеждат те, излизат и влизат. Почти съм сигурна, че нямат друга работа в този момент, освен да участват във филма ми като статисти. Фръцкат се в коридора, обратно и пак минават бързо покрай леглото. Много са.

Опитвам се да им кажа, че не са ми направили клизма, но никой статист не се вълнува от действията покрай него, той просто минава от там..

Пробвам с друга:

“Извинетее, на мен не ми направиха клизма!”

Пак никаква реакция.

Бе толкова се притеснявах как ще се получи тая ситуация и ме оставиха така обезклизмена.

“Ей ти, защо си на носилка?” – питам.

“Ами, аз родих”

“Еее, че хубаво! Как мина?” – питам.

“Повиках, поплаках, за час и половина родих.”

“А ти, защо нямаш система?” – питам.

“Нямам разкритие.”

“А колко ти е?” – питам.

Показва 2 вдигнати пръста. Окситоцин се слага като станат 3-4 см.

Междувременно след около 30 минути, на равни интервали започва да ме боли ниско долу корема, точно като при цикъл и си казвам..ето окситоцина действа, започвам да дишам по йогийски.

На всяка контракция дишам дълбоко, издишам бавно. Гледам да е ритмично и си вярвам много. Знам, че това помага.

Минава Скочев..:

”Увеличиха ли се болчиците?”..

”Мда”..

”На колко време са?”..

”Не съм засичала.”

При следващата, моля родилата девойка да засече с телефона си. На 3 минути.

Неудобно ми е в това легло. Много неудобно.

Цели 5 месеца не съм лежала по гръб. Тежи и затиска и не можеш да дишаш.

“Извинетее, може ли да застана настрани?”

“Не.”

“А, може ли да си свия леко краката?”

“Не.”

Дори за миг не забравям йогийските наставления!

Мисли си, че се разтваряш като цвете.

Мисли си, че и бебето го боли и трябва да му помогнеш да излезе по-бързо.

Мама е родила лесно и аз ще родя лесно.

Пуфтя без да спирам на всяка контракция.

“ Извинете, може ли да ви помоля да дишаме заедно?”

Главната акушерка диша с мен два пъти и заминава бързо за някъде.

“ Извинете, правилно ли дишам?”

Две статистки минават и кимват нахилено, сякаш съм казала виц.

След още малко време влиза пак Докторът.

“ Сега ще дойде анестезиолога и ще те замаем лекичко.

Боли ли много?”

При мен ситуацията е такава, че два пъти съм се дърпала за косата от болка и малко съм блъскала с юмрук по стената пак не от радост..Но казвам: ” Не знам колко трябва да боли, за да е много.”

Питам го колко жени е изродил. ”Сметни за 35 години по две на ден.”

Квичащата жена е преместена в родилната зала, където много малко след това се чува бебешки плач. Давам си сметка, че този плач в сравнение с нейното реване е най-прекрасния звук на света и дори се чудя какво хората му се дразнят.

След малко в стаята става още по пренаселено. Идват две нови същества в нощници. Едното ляга на магарето, другото на леглото до него. Наистина сме като на конвейер.

Пукане на води, окситоцин, болки…ае, в другата стая.

Изнасят лелята, дето много викаше. Успокоила се е и забелязва, че аз не крещя.

Казват й да взима пример от мен, което в случая е супер нелепица, нали тя роди току що. Подредили са носилката й до другата с родилото вече момиче.Така в пред-след родилната стая сме вече към 6 като не броя персонала.

Освен моят Доктор прииждат за по малко още трима и отделно към 5 акушерки.

Много сме. Аз съм до вратата с нощница повдигната над корема, нали имам колан за тоновете…Така всеки, който влиза и излиза може да ми провери разкритието.

Изневиделица пристига и спасението. Нисичък доктор “Охнеболи” и неговата асистентка.” Кой тука е за анестезия?”, “Аз”…щастливо се обаждам до вратата..”Аз съм на доктор Скочев..”

Преценяват, че не лъжа и се втурват да ме обезболяват. В тоя момент ме цепи контракция.

”Да изчакаме да мине контракцията?” – предлагам

“Че кво значение има?..и ме матират венозно с лидокаин, бусколизин и но шпа.

След няма и 5 минути ми е замаяно. Идва моето успокоение наречено Скочев. Проверка..разкритие..колко е..пълно..хоп, учете я да се напъва..И се изнесе.

Аз: “Ама тука ли?”

“Тука.”

Жената в зелено сгъва краката ми към корема и ме кара да се напъна с глава към краката. Пробвам. Нищо не излиза. Пробвам пак. Карат ме да се изправя. Ако искам може и да клекна.

“Абе я ела в родилната, че тука е тясно.”

Родилна зала, в която не е страшно

13:50

Занасям се с лебедова походка към следващата стая. Не е страшно. Вече си робот.

Не мисля, гледам да изпълнявам.

Клекни. Клякам.

Напъвай се. Напъвам.

Легни на леглото. Лягам.

“Дай сега на всяка контракция по 3 пъти.

Айде едно. Не не не, не издишай.

Айде две. Напъни бе.

Не с бузи.

Айде 3 от тебе. Затвори очите, ще направиш кръвоизливи.”

Почивка..

Акушерките са добронамерени и те учат. Слушай ги.

Ръцете ми са на едни ръкохватки и при всеки напън се набирам на тях.

5 напъна и виждам лицето на акушерката Македонска, недоволно. Ама много недоволно.

“Нищо не правиш, детето ти стои като в менгеме.”

Яд ме е на мен. Толкова месеци не ги мърдам тия мускули, че да не предизвикам контракции, а сега така ми трябват.

“Хайде едно. Не напъвай в лицето, долу долу. Изакай го.”

В един момент 4 жени викат: “Изакай го.”

Дни след раждането всеки път като акам тези хора са с мен. ИЗАКАЙ ГО!

Явно тва си е “медицински термин”, с който се примирявам.

Идва Докторът и подмята същия глагол, но с добавка..Изакай го като при запек!

На седмия напън докторът вече вика. Бебето помръдва и ми крещят:” Браво, дай още малко.”

Напрежението расте. Скоро ще се чуят и фанфарите, защото му се вижда края.

Докторът: “Айде, ядосай му се! Ах, как караш сега възрастния човек да крещи!”

Склонна съм да му се подчиня..и му се ядосах..усещам как се разтварям..сякаш за секунда и как излиза от мен…като тапа от шампанско..няма по-странно усещане.

“Задръж, не напъвай!”..Къде ти братче..ядосам ли се на някой, изаквам го целия.

Точно секунда след това ми я слагат на корема с една пелена. За миг ме е страх да погледна. Повдигам се леко и виждам сладки устни и малко чипо носле.

Гледам без да мигам, за да я запомня.

Всичко наред ли й е?

Да!

Притихвам. Благодаря ти, Господи!

…………………………………………………………………………………………………………..

Още на масата пускам коментари за неоснователния страх месеци наред.

Аз: Лесно ли родих?

Той: Роди нормално.

2 номера: 150 за моята ръка и 150 за нейното вратле.

„Ето вижте, еднакви са! Потвърдете…“ Брей, потвърждавам!

“Ами плацентата” – питам загрижено..”Е чакай де, ей сега.”

След 2 минути:

Той: “Айде дай да видим сега..Напъни!”

Излиза на един дъх и тя..

Той: ” Ей, ти си можела бе, таман се научи и то взе, че свърши! Я си виж сега корема!”

Поглеждам, няма корем.

И лекарските смешки край нямат.

Оглеждат ми плацентата..Всичко й е наред!

Оказва се, че и втората причина за секциото отпада. Градус 2, а не 3, както казваше другия доктор, при който ходех на прегледи и ме гласеше за планирано секцио.

Довлачват голяма лампа. И тогава за пръв път викам и риткам малко с крака.

“О-о-о”- ей така проплавкам леко. Имам упойка, заради епизиотомията, но въпреки това усещам игличката.

Питам в колко часа съм родила.

“Заради хороскопа ли нещо “ – се подхилква Скочев.

“Колко шева имам?”

“Ами колко, колко, един конец “ – отговаря той.

Преброих 6-7 боцвания и след една смяна на иглата с по-тънка май съм готова.

И какво това ли беше..си мисля..Не съм знаела. Сега започвало.

Пред/следродилна зала

14:30

Изнасят ме на носилка и заемам мястото на родилите. Най-приятния ъгъл в пред/след родилната зала. Ще остана тук 2 часа, за да ми наблюдават кървенето. „Айде можеш да се обаждаш, за да се похвалиш.“

Звъня и плача. Както един лекар бил казал: В първия месец от жената текат кръв, кърма и сълзи.

Що се отнася до кърменето..първия ден все още не подозирам колко болка има по тоя свят, боже.

В тази прекрасна замаяна фаза се чувам с роднините ми и моите приятелки и щастливо чуруликам с всички.

Тодор ни чака в стаята, нямам търпение да ида при него. Чувството на облекчение е ненадминато. Вече не ме интересува това, че още една жена крещи.” Умирам, умирам, искам да си ходя.” Казах й да диша, не ме слушаше.

Момичета, моля ви, дишайте по време на контракциите. Това успокоява и успяваш да се понесеш над болката. На контракция се издишва дълбоко, с отворена уста и лек звук “Ха”.

Вдишва се пак дълбоко и отново, хайде всички заедно ”Ха”. Хахах.

Релаксира се за периода между контракциите, но като в началото и края на йога. Отпускаш мислено краката, тялото, ръцете, главата.

Може би заради диагнозата ”чувствителна матка” и това, че през цялото време на бременността имах контракции, родих лесно. Но наистина същинското раждане продължи не повече от 20 минути. А контракциите към час. Разбира се знаем, че при всеки е различно, но сега 10 дни след като всичко мина съм убедена, че бих издържала пак всичко това, заради усмивките на малкото мишленце и щастието, което ти носи.

Към 4 часа върху дрънкащата носилка и бебето повито като пашкулче, сложено на корема ми се отправяме към стаята при тати. Всички казаха, че не е сбръчкана, ами си е оформено красиво бебенце и гордо гледам реакцията му като я вижда за пръв пътJ

Предстои ни интересна нощ. Тодор остава при мен и това ме прави супер спокойна. Взимат ни я за разни прегледи и ни казват, че към 9 вечерта ще е при нас.

Часовете минават в разговори по телефона и еуфорично разказване до най-малките подробности на Тодор, който стоически издържа нощта на дървен стол.

Очаквай скоро и втора част на сериала: Как преминаха останалите дни в болницата.

Това е най-първият ми пост. Благодаря, че го изчете.

• AVI, FLV, and MKV file formats
• MS-MPEG4 v1 & v2, DivX, 3ivx, H.264, FLV/Sorenson Spark, FSV1, VP6, H263i, VP3, HuffYUV, FFVHuff, MPEG1 & MPEG2 Video, Fraps, Windows Media Audio v1 & v2, Flash ADPCM, Xiph Vorbis (in Matroska), and MPEG Layer II Audio
• AVI support for: AAC, AC3 Audio, H.264, MPEG4, and VBR MP3
• Subtitle support for SSA/ASS and SRT

cd ~/Library/Application Support/TextMate/Bundles
svn co http://macromates.com/svn/Bundles/trunk/Bundles/CVS.tmbundle

• CPU: Intel Pentium III (801.82-MHz 686-class CPU) (linuxfan)

Ubench CPU: 23321 Ubench MEM: 19808 ——————– Ubench AVG: 21564

• vpsfreebsd07 hw.model: Intel(R) Xeon(R) CPU @ 1.66GHz

Ubench CPU: 313928 Ubench MEM: 105409 ——————– Ubench AVG: 209668

• CPU: Intel(R) Xeon(TM) CPU 2.80GHz (2787.46-MHz 686-class CPU) (with john)

Ubench CPU: 156063 Ubench MEM: 92696 ——————– Ubench AVG: 124379

• CPU: Intel(R) Xeon(TM) CPU 2.80GHz (2787.46-MHz 686-class CPU) (without john)

Ubench CPU: 167092 Ubench MEM: 94101 ——————– Ubench AVG: 130596

• CPU: AMD Athlon(tm) 64 Processor 3500+ (2211.34-MHz K8-class CPU) (outpost)

Ubench CPU: 76916 Ubench MEM: 59151 ——————– Ubench AVG: 68033

• CPU: Intel(R) Xeon(R) CPU E5420 @ 2.50GHz (2524.80-MHz 686-class CPU) (under vmware)

Ubench CPU: 166844 Ubench MEM: 62844 ——————– Ubench AVG: 114844

• CPU: Intel(R) Core(TM)2 Duo CPU E8400 @ 3.00GHz (2394.93-MHz 686-class CPU)

DragonFly 2.1.0-DEVELOPMENT DragonFly 2.1.0-DEVELOPMENT #0: i386 Ubench CPU: 198746 Ubench MEM: 160838 ——————– Ubench AVG: 179792

Какво направихме с нашите:

Откачихме лентите от релсите и ги навихме на ролца, не много стегнати, като всяко ролце го хванахме с ластик за да не се развие. След което пъхнахме всички ролца в един плик от възглавница, като го завързахме за да не ни избягат ролцата.

Целия пакет се пъха в пералнята на възможно най-ниска температура, ако имате режим ръчно пране, ползвайте него.

В момента още е вътре, ще видим какво ще излезе…

Получи се, само една-две се разнищиха с по един конец, но ножицата реши много бързо проблема. Необходимо е да ги поставите обратно във висящо полужение независимо, че са мокрички. Ако ги поставите на простира ще изсухнат в неправилна форма.

• Отговор на този въпрос + още много допълнителни възможности може да намерите ето тук: 

http://6v8.gamboni.org/Move-Rename-files-according-to.html  

But you should probablylook at using „csup“ instead.  It is functionally equivalent tocvsup-without-gui but rewritten in C.  It should be in the base system on FreeBSD 6.2 (or newer) under /usr/bin.  

aFloar е хитра програмка, която позволява да си държите прозорците най-отгоре в Leopart (mac os X 10.5.x). Има и доста други хубави възможности, може да ги проверите и сами от страницата на проекта: http://infinite-labs.net/afloat/

sudo /opt/local/lib/mysql5/bin/mysql_install_db –user=mysql    

sudo mkdir /opt/local/var/run

sudo launchctl load -w \

/Library/LaunchDaemons/org.darwinports.mysql5.plist   

Добавете alias в .profile или .bash_profile:

alias mysqlstart=’sudo /opt/local/bin/mysqld_safe5′         

alias mysqlstop=’/opt/local/bin/mysqladmin5 -u root -p shutdown’